Постинг
03.09.2015 12:49 -
Глупавия (разказ)
ГЛУПАВИЯ
В длъжностната характеристика на Глупавия пишеше: „Да разнася пощата и писмата до всички организации, предприятия и учреждения в общината, да помага при разпределянето на получените пратки, бандероли и кореспонденция.” Глупавия бе съвестен служител, вършеше всичко, което му кажат, никога не спореше, понякога от лявото му око потичаше сълза, той забравяше да я избърше и тя засъхваше на бузата му, почерняваше от въздуха и се превръщаше в малка бенка. Обличаше се винаги в сини дрехи, панталонът му бе дочен, през зимата обикновено ходеше със сандали, пръстите му посиняваха и ставаха част от синия му тоалет, но той не им обръщаше внимание, разнасяше пощата в една кафява кожена чанта, оръфана по краищата. Някога, преди много години, той работеше в пътната служба, сините дрехи му дадоха още тогава и той не се разделяше с тях, харесваше ги, напомняха му, че някога е имал власт, разпореждал се е къде да минават автомобилите, от него е зависело нещо, а това не е малко, глобявал е, давал е квитанции и се е подписвал върху тях, хората са го уважавали и са се съобразявали с него.
Живееше бедно, разправяха, че спестявал цялата си заплата, така правел отдавна и вече имал солидна сума в банката; хранеше се с остатъците в ресторантите, келнерите и хората от кухнята му бяха приятели, даваха му недоизядените пържоли, Глупавия се усмихваше, благодареше и ръфаше кокалите, после се прибираше вкъщи и там ги даваше на кучетата, които се тълпяха пред къщата му. Казваше им: „Иване, ти вчера яде много, затова ще ти дам само един кокал. Виж, Петър е гладен, не виждаш ли, че ребрата му се броят, на него днес му се полагат два кокала.” Кучетата грабваха от ръцете му дажбата си, изтичваха на улицата и почваха да хрускат и да чупят кокалите. Глупавия ги гледаше и се чувстваше горд, потриваше ръце и после хлопваше вратата зад себе си. Къщата бе останала от дядо му, той го отгледа, само че почина рано и Глупавия не запази никакъв спомен освен канарчетата. Бяха хубави, оранжеви канарчета, повечето женски бяха жълти, Глупавия не можеше да разбере защо когато събираше на едно място мъжките и женските, те преставаха да пеят, само се гонеха и женската търсеше място из ъглите на клетката, за да си направи гнездо.
Една пролет времето застудя, родиха се хубави канарчета, малки и голи, гледаха наоколо и писукаха, майка им ги гушваше в крилата си, топлеше ги, но те бяха неспокойни, мърдаха се, потропваха леко с крачката и отваряха безпомощно човчиците си. Глупавия сновеше из града, купуваше скъпи семена от магазин „Екзотика”, всеки ден сменяше водата, но това не помогна. Малките умряха. Канарката дълго след това ги топлеше, крилата й пърхаха върху тях, но те посиняха и телцата им съвсем се смалиха. Когато ги хвърляше в кофата за боклук, Глупавия усети как отново от лявото му око се стече сълза, той по навик не я избърса и тя засъхна.
Глупавия реши да си има свои птичета, свои деца, реши да се ожени. Той познаваше Моника, и тя работеше в пощата, бе разведена и винаги ходеше с къса пола, той се чудеше как не й е студено през зимата, но знаеше, че на човек може и да не му бъде студено, ако не обръща внимание на времето, нали и той ходеше по сандали, каза й: „Монико, искаш ли да си имаме деца?” Тя го погледна учудено, усмихна се леко и отговори: „Може би.” След една седмица се съгласи, ожениха се тихо, малко хора разбраха, но после се разчу, защото младоженката се премести да живее в къщата на Глупавия. „Как можеш да живееш в този бардак?” – непрекъснато го питаше тя и преместваше старите мебели, тупаше чергите, миеше пода и бършеше праха. Глупавия й даде спестовната си книжка заедно с едно пълномощно, защото не умееше да използва парите си, тя накупи мокети, картини, ковьорчета и саксии, цялата къща живна, изпълни се с цветя, бе много стара къща, миришеше на мухъл, но Моника извика майстори и те я боядисаха, подновиха мазилката, сложиха нови керемиди и циментираха алеята до външната врата, плати им добре, майсторите бяха доволни и си тръгнаха по живо, по здраво. Глупавия не знаеше, че те бяха стари познати на Моника от времето преди да работи в пощата, той бе доволен, че скоро ще си има деца и че няма да позволи да умрат като канарчетата, ще купи нафтова печка и по цял ден ще я остави да гори, в къщата ще бъде топло и приятно, децата ще растат здрави и весели и ще приличат на майка си. След като свърши цялата работа по ремонта, Моника го попита: „Харесва ли ти?” Той отговори утвърдително, но я излъга, тапетите, дамаските, килимите му се струваха много шарени, той мразеше цветовете, предпочиташе през деня да спуска пердетата, за да не надничат хората през прозорците му, обичаше още и синия си костюм, просто защото бе само син, а не лилав или шарен, цялата тая олелия от цветове и шарки го потискаше, той не се чувстваше у дома си, но не искаше да проваля щастието си, само кимаше и се съгласяваше с всичко, така беше свикнал.
Когато забременя, Моника пропъди кучетата, защото й пречели на спокойствиетио, тя стана ленива, отпусната, дразнеше я всичко. Глупавия сновеше из магазините, купуваше каквото му попадне, за да има вкъщи, ако жена му поиска, беше му жал за кучетата и скришом събираше кокалите в един вестник и ги занасяше на тайно място, което само той и кучетата си го знаеха. Намигаше им заговорнически и казваше: „Само да не ме издадете!” После им разказваше как скоро ще си има дете и ще купи печка, за да му бъде топло, ще купи и завивки, вълнени, няма да допусне да настине. „Но вас няма да ви забравя, нали сме стари приятели.” Кучетата не го слушаха, изяждаха дажбите си и подвиваха опашки.
Детето се роди през зимата, Глупавия не беше на себе си от радост, спеше под прозорците на родилното отделение, студът проникваше през сандалите и нахлуваше в крачолите му, мръзнеше, но не се мръдваше оттам. Хората го познаваха и не му обръщаха внимание, пазачът на болницата се амбицира да го изгони, но го посъветваха: „Остави го, не познаваш ли Глупавия, той не е с всичкия си.” След една седмица изписаха Моника, знаеше, че трябва да й купи нещо, но не се сещаше какво, отиде набързо до близката сладкарница и взе едно захарно петле, то му се стори най-красиво, даде й го на изхода на отделението; когато я видя с бебето в ръце, краката му омекнаха, лявото му око потрепера, зави му се свят, жена му се усмихваше, прие петлето с почуда, Глупавия разтвори пеленките и зяпна в лицето на новороденото. То мижеше и се мръщеше, ушите му бяха като люспи на риба, той не смееше да го докосне.
Кръстиха го Добромир, защото вещаеше добро, растеше здраво, но когато прогледна, Моника забеляза, че има нещо мътно в погледа му, това, че не усещаше правилно светлината, бе естествено донякъде, но реакциите му бяха неестествени. След няколко месеца лекарите им казаха, че Добромир вероятно има мозъчни отклонения, това пролича съвсем след година, изследваха го със скенер, детето погрозняваше, скоро му се появиха зъбки, но разкривени и нащърбени, не можеше да разпознава предметите, непрекъснато се плашеше и понякога ревеше дълго без видима причина. За втория рожден ден му подариха слонче, малко с дълъг хобот, червено на цвят, с големи сини очи. Добромир го взе в ръцете си, опули се, очите му се напълниха с ужас, ревна силно, бе почти крясък, тялото му се разтресе, но не изпускаше играчката, държеше я и я гледаше като хипнотизиран, от устата му потичаше слюнка, езикът му играеше и се удебеляваше, придобиваше неестествени размери.
Глупавия не позволи да дадат детето в сиропиталище, скараха се с Моника, то не бе скандал, защото той мълчеше и само казваше „Не!”, бе се свил на топка до печката, гледаше тъпо пред себе си, от време на време слагаше длани пред очите си и пак казваше: „Не, няма!”
Моника си отиде, Глупавия се зае сам да гледа Добромир, престана да ходи на работа, отслабна, пожълтя, хранеше се с кокалите от ресторантите, както и преди, но сега нещо вътре го мъчеше, чудеше се защо момчето не казва нищо, ето, птичките пееха, бе пролет, вече не е студено, а Добромир все мълчи, мълчи.
Когато един ден детето наистина проговори, Глупавия се бе смалил толкова, че се побираше в снимката на един некролог, който висеше върху вратата на старата къща.
Няма коментари
