Преди години започнах работа в едно средно голямо предприятие в сферата на услугите. Колегата ми беше с няколко години по-млад от мен, работехме в една стая и се налагаше да общуваме. Това като че ли не му беше много приятно, така ми се струваше, затова предпочитах да не го занимавам със себе си.

Но ми изглеждаше странно.

- Защо не искаш да говорим? Досаждам ли ти?

- Не, просто не обичам да споделям – каза ми той.

Не обичал да споделя... виж ти. Че кой го кара да споделя? Разговорът предполага обмяна на мисли, не е непременно споделяне.

Минаваха седмици, през повечето време мълчахме. Струваше ми се напълно неуместно това мълчание. Поне да се пушеше в стаята, та да не се виждаме през дима, а то... Погледите ни се разминават, не си казваме нищо, дори когато се налага да ползваме общия калкулатор или телбода. Едно добро утро и довиждане – това беше. Гледах по-често да излизам от стаята, ходех до кафенето на приземния етаж, разхождах се из коридорите, когато нямаше много работа: само и само да не съм в тая стая с прогнила, подгизнала атмосфера на недоверие, мнителност и мълчание.

След време, когато вече не работех там, един общ познат ми разказа много неща за моя съкафезник. Бил богат, злобен и мръсен човек. Под суховатото му, дори темерудско поведение, се криел човек с интереси в проституцията и наркотиците. И независимо че ходеше съз златен ланец, който не струваше повече от петстотин лева, всъщност притежавал и заложна къща, която давала кредити срещу залог на благородни метали. Ти да видиш.

Не съм сигурен, че склонността за споделяне е типична славянска черта. То сега вече се спори дали изобщо принадлежим към славянското племе – били сме тракийци, смесени с прабългари, каквото и да значи тази хибридност днес. Потребността да споделяш е проява на естествената човешка съпричастност, нали затова е измислената приказката: „Хора сме, ще се разберем”, „Нали за това сме хора” и т. н. Колкото по-малко споделяме, толкова повече имаме да крием. Вижте героите на Достоевски – те повечето са такива приказливци, такива душеприказчици, че накрая и цялата си душая ше излеят пред тебе, та да ти върви по пътя като по вода. Хубави хора, открити, прями, свестни.

Пазете се от мълчаливите, те говорят с дела, които не са за разказване.

Не е нужно да казваш всичко за себе си. Не е необходимо мнението ти по всеки въпрос да е публично достъпно. Но когато живееш в общество, трябва да поощряваш възможностите за себепознание чрез опознаването на другите. Така индивидът се превръща в обществено понятие.

Имам една комшийка, която ми се струва много интересна. Дебеличка, малко смахната и вечно приказва. Знам толкова много за нея от нея самата, че когато я виждам, винаги имам чувството, че я срещам за първи път. Защото веднага забравям всичко, което ми говори за себе си и за околните, само пет минути след всяка наша среща.

- В магазина за риба има лош дъх, не пазарувай от там! – каза ми веднъж.

- Най-добре купувай хляба на улица „Нишава”, там е с най-добро качество.

- Ама улица „Нишава” е на километър оттук! – учудвам се. – Защо чак оттам...

- Защото така аз ти казвам! Всичко съм проверила. А и си дебел. Няма да ти се отрази зле, ако походиш.

- Променил си се към добро – погледна ме изотдолу преди седмица. – В положителния смисъл на доброто. Сега ако можеш и да отслабнеш.

И такива хора не са цвете за мирисане: цветя в отрицателния смисъл на красивото. Аман от споделяне. Знам къде живее, с какво се храни, че гледа болната си възрастна майка, чийто живот която също беше обект на преразказ – поне част от битието ѝ стана публично достъпно като фейсбука на премиера. Някой пише върху стената ти, а ти си въобразяваш, че това е твоят профил. Да, това също не е добре.

Затова се пазете и от твърде приказливите. Те говорят за всичко, което не познават. Защото се страхуват от него.