Усещането е, че летиш. Вятърът свисти в ушите ти, усещаш го, дори когато си с шапка; не знаеш със сигурност дали ти го гониш или той теб. И не искаш да знаеш.  Във вихъра на тази гонитба не съществува нищо освен двама ви – ти и вятъра, и тъкмо от това съприкосновение се ражда волята за свобода. Ти летиш. Той лети. Той те гони. Ти него гониш. И играете с пространството и с въздуха, сякаш сте богове...

Контролираш тялото си съвсем добре – това е задължително. Ските са успоредни и когато правиш завои по утъпкания сняг, гледаш наклона ти да съответства на тежестта. Не искаш да падаш, не бива. Това ще провали усещането. Затова използваш щеките и от време на време те ти служат за опора. Но това се случва рядко. Много рядко. Щеките са всъщност като задрилките при самолетите – така предпочиташ да мислиш. Не може без тях, но не са основното за полета.

И тъкмо това те опиянява – скоростта, вятъра, контрола над тялото и над мислите. Прадставата, че си съвсем сам, придружаван от неща, на които никой не обръща внимание.

Най-накрая падаш. Няма страшно, ударът е слаб.

Натъжаваш се, че вероятно не е съвсем същото. Пък и проклетата бутилка пада на земята заедно с теб и през голия ѝ отвор се излива всичкото бренди. Проклятие. Спираш вентилатора. Няма смисъл.

Щеше да е по-добре, ако се беше научил да караш ски.