exuded :: Среща (разказ)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

04.09.2015 13:37 - Среща (разказ)

Прочетен: 971 Коментари: 0 Гласове:

СРЕЩА Заведението беше претъпкано. Дойде с приятеля си някъде към единайсет часа, а вече нямаше места, седнаха на бара и поръчаха. - Защо си се облякъл като бастун? – Приятелят му бе искрен и любопитен човек. Често го биеха за това, но той обичаше побоищата, чувстваше се на място. - Ти не си по-добре от мен. Виж се само. Всъщност и двамата носеха черни костюми и съвсем бели ризи, от тези, които са по-хубави на закачалка, отколкото облечени. Нещо в тях луминисцираше, бяха като две декоративни лампи, поставени на бар плота, за да хвърлят приглушена светлина. - Така никой няма да разбере, че съм тъпанар. Изглеждам като доцент по физика, нали? - Не, приличаш на бастун. „Нищо чудно, че лявото ти око още е синьо”, каза си бастунът, но не изрече нищо, само се приведе още повече, сякаш се криеше от нещо. Вниманието му бе заето от нещо далеч по-интересно и съдържателно. Момичето седеше на една маса до рояла, пиеше от сламка, а осветлението от дансинга чертаеше по лицето й отблясъци от диаманти – зелени и червени. Не можеше да откъсне поглед. Обувките й бяха вързани отзад, чехли без подметка, нещо червено и лъчезарно имаше в тях, ходилото й ги правеше божествени. Тя също го забеляза. - Личи ли ми, че съм с три пласта грим? – попита приятелката си. - Напротив, много добре си изглеждаш. - Тъкмо това ме притеснява, може би изглеждам прекалено добре, като нарисувана. Нещо като египетска мумия. - Не, бебчо, добри си. Съвсем естествена. „Ужас! Ако съм наистина естествена, той никога няма да ме погледне! Дано гримът ми помогне...” Тази жена мислеше, че е напълно грозна, когато няма грим. Всъщност отдавна никой не я беше виждал без грим, така че можеше да бъде спокойна в известен смисъл. Този мъж смяташе себе си за най-глуповатото същество, което пълзи по планетата. А пълзеше, ходеше приведен, защото се страхуваше, че изправен ще бъде забелязван повече и някой може да го заговори. Това вече щеше да е трагедия, нямаше как да не разберат отсъствието на интелект. Стана. Трябваше да опита. Запълзя напред, до масата имаше само няколко метра, но бе пълно с хора, които пречеха. Той се наведе още повече, бе свикнал с тази поза, ще я позная по чехлите, каза си, вглеждаше се в шарената светлина по обувките на хората, съвсем се бе привел, когато някой го потупа по гърба. „Сега ще ти насиня и другото око, тъпанар смотан!“ – Обърна се рязко. Беше тя. Сърцето му се разтуптя неистово, излезе от мястото си, търкулна се и наду панталона му. Пулсираше. Вече танцуваха, осветлението на дансинга сега чертаеше същите облясъци върху черен костюм, ослепителна риза, тежък грим в черно-синьо и настръхнали устни с червило, което ги правеше да приличат на прясна рана. Той не говореше, тя не мълчеше. „Защо ли е забил нос под гърдите ми?“ Тя имаше плоско кормче и знаеше, че поне там няма да остане недоволен. „Не иска да ме гледа в лицето, затова сигурно.“ Той танцуваше с широко разкрачени крака, клатеше се убедително. Приличаше на метроном. Стана късно. Двойката лежеше на дивана до отворения прозорец в хола. Двамата бяха прегърнати, бе тъмно, но звездите хвърляха светлинки в душите им и затова грееха отвътре, като лампиони. Той я целуна. - Намирам лицето ти за вълшебно – каза. - Как го намери в тази тъмнина? - Ето, не усещаш ли? – Ръката му се движеше жадно, кожата й настръхваше. Сърцето му пулсираше, където и да беше. Тя се усмихна и също го целуна. - Това не е лицето ми, но нямам нищо против. „Ама че съм тъп!” Мина час, те още се гушкаха. Звездите си стояха там, горе, хвърляха светлина в лампиона и създаваха атмосфера на нещо чисто, бяло и нежно; не беше нощ, бе тайнство. Тя понечи да стане. - Отивам до банята – рече и се притесни, че гримът й съвсем ще изчезне. - Моля те, недей – мъжът се облегна на лакътя си, поиправи се и направи заслон над нея с глава и тяло. – Ще те пазя цяла нощ, ще бдя над теб... - От какво ще ме пазиш? - От звездите. - И какво ще ми пазиш? Лицето ли? Той простря ръката си по тялото й, докосваше я нежно навсякъде, искаше му се това да не свършва, затова каза: - Да, лицето ти. Намирам го за вълшебно. Тя прикри очите си с ръце, започна да се смее звучно, шумно, искрено. „Глупчо!”, тихо промълви. Звездите бавно избледняха, замигаха, доспа им се, идваше утрото. Утрото бе мъдро, накара го да стане и за сложи кафе на котлона. Красиво беше утрото, тя помисли, че когато е искрена и гола, истината е по-убедителна и от най-добре гримираната лъжа. Изгря слънцето, но не промени нищо. Пиеха кафе в леглото – той умен, тя красива. Влюбваха се.

Нагоре