Поддържам становището, че бедноста у нас е умишлено създавана и съвсем целенасочено управлявана.

Ние не произвеждаме чак толкова малко, колкото са малки доходите и пенсиите ни. Това ни го казват отколе и от Европейската комисия, и от други страни. Най-различни анализатори споделят: „Да, у вас много се краде. Икономиката ви буксува. Но все пак не сте дотам зле, колкото зле живеете.”

Краде се навсякъде и навсякъде по света има корупция. У нас кражбите и корупцията са зловещи – това е зверско насилване на цял един народ да мизерува, за да охолстват два или три процента от населението.

И затова смятам, че бедността е нужна на управляващите, за да затлачват с нея всякакво усилие, всяка проява на воля и желание за борба срещу тиранията на алчността. Бедният няма воля; тя е счупена като самочувствието му, като желанието за радост, удоволствие от живота, надежди. Бедността смила всяка човещина, българите стават все по-озлобени един към друг, не само към държавата. Бедността е най-успешният икономически ярем на нашият псевдолиберален капитализъм, създаден от недорасли еничари на капитала.

Съмнявам се, че нещо може да се промени – дори по революционен път. Вече е късно. България обезлюдява. Други ще населят територията й, името на държавата може да се запази от куртоазия. Над два милиона българи вече напуснаха страната през последните двайсет и пет години. Още толкова ще я напуснат в близките десет-петнайсет. Това не се е случвало нито при войните на Симеон Велики, нито дори при турското робство. Страната е напълно опустошена; в нея вече никой няма илюзии, че може да успее по честен път или просто с труд. Това е страна без мечти, без надежди, без бъдеще.

И как започна всичко ли? С бедността. Тя разяде духовността, тя унижи надеждите и даде власт на бездарието, тя съсипа икономиката и семейството, тя умножи престъпността и толерира корупцията.

Но това едва ли вече има значение.